Когато попитали Буда какво преподава, той отвърнал: "Всяко живо същество търси щастието и се надява на него, а аз преподавам как стоят нещата.."

Буда
„Можеш да направиш две грешки по пътя към истината: да не го извървиш целия и въобще да не тръгнеш по него.”
„Не живей в миналото, не мечтай за бъдещето, концентрирай се върху настоящия момент!”
„Един единствен ден от живота на мъдрия и съзерцателен човек е по-ценен от сто години живот на онзи, който не познава мъдростта и не владее мислите си.”
„Ако един човек спечели хиляди битки срещу хиляди врагове, а друг победи самия себе си, той е най-великият завоевател.”
"От всички ухания – на сандаловото дърво, на тагарата или жасмина – най-сладко е уханието на добродетелта.”
"Глупецът осъзнаващ глупостта си, е мъдър поне в това отношение. Но глупецът, който се мисли за мъдър, е истински глупец.”
„Нека човек бъде внимателен в речта си, въздържан в ума си и да не върши нищо лошо със своето тяло. Нека пази тези три пътя на действие чисти и той ще постигне пътеката, указана от мъдреците.”
"По-добра от хиляди безсмислени слова е една-едничка дума, ако тя донесе покой на онзи, който я чуе.”

Дзен поговорки
Словото е само намек за истината;
Преди човек да започне да изучава Дзен, планините са си планини, а реките — реки. След първото съзиране на истината, планините вече не са планини и реките вече не са реки. След просветлението планините отново са планини и реките — реки.
Неоформените хора се възхищават от яркото и новото. Завършените личности се наслаждават на обикновеното.
При един мъдрец дошъл посетител, за да го пита за учението Дзен. Но вместо да слуша, той непрекъснато говорел за собствените си разбирания.
След някое време мъдрецът поднесъл чай. Налял чашата на госта, но продължил да налива и след напълването й. Накрая гостът не издържал.
— Не виждате ли, че е пълна догоре? — попитал той. — Не може да поеме повече.
—Точно така — отвърнал мъдреца и най-после спрял да налива. — Също като тази чаша и ти си преизпълнен с твоите собствени идеи. Как можеш да очакваш от мен да ти дам учението Дзен, щом не ми предлагаш празна чаша?

Лао-Дзъ
Правдивите думи не са красиви.
Красивите думи не са правдиви.
Добрият не е красноречив.
Красноречивият не е добър.
Знаещият не е всезнаещ.
Всезнаещият не е знаещ.

Мъдрецът не се запасява, но колкото повече прави за другите, толкова повече забогатява, колкото повече дава на другите, толкова повече има.
Начинът да живееш е да не правиш нищо действайки, а да правиш всичко, бидейки.
Който е извървял по-голяма част от Пътя, носи по-голяма отговорност.

Веднъж при Буда дошъл човек и докосвайки се до краката му, го попитал има ли Бог?
Буда го погледнал и казал: Когато бях млад, много обичах конете и различавах четири типа коне. Първият е най-упорит, колкото и да го биеш все едно, не те слуша. Такива са повечето хора. Вторият тип те слуша, но само след като го удариш. И такива хора има много. Има и трети тип. Това са конете, които не е необходимо да биеш. Ти просто им показваш камшика и това е достатъчно. Съществува и още един тип коне, който се среща много рядко. На тези коне им е достатъчна и сянката от камшика.
Говорейки всичко това, Буда гледал човека в очите. После затворил очи и замълчал. Човекът също затворил очи и седял мълчаливо с Буда.
На този разговор присъствал Ананда, и нещо вътре в него започнало да се бунтува. Той решил: "Това вече е прекалено! Човекът пита за Бога, а Учителят му говори за коне". Разсъждавайки си така вътре в себе си, Ананда не можел да не забележи каква тишина се възцарила наоколо, какво велико мълчание настъпило. То било почти осезаемо. Ананда гледал лицето на Буда и лицето на човека, което пред очите му се променяло. Буда отворил очи, а човекът останал в това състояние още час. Лицето му било умиротворено и светло.
Когато отворил очи, човекът докоснал краката на Буда с дълбока признателност, благодарил му и си тръгнал.
Тогава Ананда попитал Буда: За мен е непостижимо! Той пита за Бога, а ти му говориш за коне. Видях как той се потопи в дълбоко мълчание. Сякаш бе живял с тебе много години. Дори аз до този момент не познавам такова мълчание. Такова единение! Какво общуване! Какво му предаде? Защо той толкова ти благодари?
Буда отговорил: Аз не говорех за конете. Говорех за Божественото. Но за това не бива да се говори направо. Когато видях на какъв кон пристигна той разбрах, че такъв кон може да избере само истинският ценител. Ето защо му заговорих за конете. Това беше език, който той можеше да разбере, и той го разбра. Той е човек, който се среща рядко. Беше му достатъчно само сянката на камшика. И когато затворих очи, той разбра, че за висшето не бива да се говори. За него може само да се мълчи и в това мълчание То се познава. Това е трансцедентен опит и той се намира отвъд пределите на ума.
(будистка притча)

Инструментите на дявола

Преди много години Дяволът решил да продаде всички инструменти на своя занаят. Подредил ги стриктно в стъклена витрина, за да ги виждат всички. Каква колекция било това! Тук бил блестящият кинжал на Завистта, а до него кротко си почивал чукът на Гнева. От другата страна лежали лъкът на Алчността и Желанието, а до тях живописно били подредени отровните стрели на Ревността и Въжделението. Там били и оръдията на Страха, Горделивостта и Ненавистта. И всички се виждали прекрасно, имали си етикети с название и цена.
А на най-красивата етажерка, отделно от всички останали инструменти, лежал малък, неугледен и доста очукан дървен клин, на който бил закачен етикет с надпис “Униние”. Учудващо, но цената на този инструмент била по-висока от всички останали взети заедно. Един минувач попитал Дявола защо струва толкова скъпо този странен клин и той отговорил:
— Аз наистина го ценя повече от всички, защото това е единственият инструмент в моя арсенал, на който мога да разчитам ако всички останали се окажат безсилни. И той нежно погалил дървения клин.— Ако съумея да вбия този клин в главата на човека — продължил Дяволът,— той отваря вратата и за всички останали инструменти.

Усмихнал се и добавил:
— Няма нищо по-смъртоносно от унинието.

Не се оставяйте на унинието – нито днес, нито никога

Вятърът и слънцето заспорили кой от тях е по-силен.
Вътърът посочил един страрец,който вървял свит в шлифера си, нахлузил шапка, криещ се от студа и казал на Слънцето, че е толкова силен,че с едно духване може да отнесе шапката и шлифера на стареца.
Слънцето се съгласило с експеримента и се скрило зад облаците, за да наблюдава какво ще се случи.Вятърът потрил доволно ръце и задухал.Колкото повече духал обаче, толкова повече старецът се свивал в шлифера си и придържал шапка с ръка.Ядосал се още повече вятърът и зафучал със всичка сила. Духал, духал, вмъквал се под крачолите на стареца, размятал шлифера му, но човекът, нали зъзнел, още повече се свивал и увивал, стискал и тракал със зъби.
Тогава Слънцето се показало от облаците, пекнало силно и се усмихнало на стареца. Той погледнал на горе, избърсал потта от целото си и бавно свалил шапката и шлифера.



Една нощ един човек сънувал сън. Сънувал, че се разхожда по морския бряг заедно с Бога. По небето проблясвали сцени от неговия живот. При всяка сцена той забелязвал двойни следи от стъпки по пясъка- едната била неговата, а другата на Господа. Когато проблясва последната сцена от живота му, той погледнал назад към следите от стъпки в пясъка. Забелязал обаче, че много пъти по жизнения му път имало само една следа от стъпки и, че това ставало през най-тъжните и трудни периоди в живота му. Това го разтревожило и запитал Господа:- Господи, някога ми каза, че ще вървиш винаги с мен. Но аз забелязах, че по време на най-трудните моменти от живота ми по пясъка имаше само една следа от стъпки. Не разбирам защо когато най-много се нуждаех от Теб,Ти си ме изоставил сам?!
Господ му отговорил:- Мило мое дете, аз те обичам и никога не бих те изоставил. По време на твоите изпитания и страдания, когато виждаш само едни стъпки, то е било когато Аз съм те носил на ръце! Виждал си моите стъпки.

откъс от "Сидхарта"
---
ГОВИНДА
Веднъж Говинда заедно с други монаси почиваше в горичката, която грешницата Камала бе подарила на учениците на Гаутама. Там той чу да се говори за някакъв стар лодкар, който живеел на един ден път от тук и когото мнозина смятали за мъдрец. Когато Говинда тръгна да странства отново, той пое към онзи брод, воден от желанието да види лодкаря. Защото макар да бе живял през всичките си дни според правилата на учението, макар по-младите монаси да го почитаха заради възрастта и скромността му, в сърцето му не бяха угаснали неспокойството и търсенето.
Той дойде при реката, помоли стареца да го вземе на лодката си, и когато стигнаха отвъдния бряг, каза на стареца:
- Много добрини вършиш за нас, монасите и поклонниците, превозвал си стотици от нас. Но не търсиш ли и ти, лодкарю, верния път?
Сидхарта се усмихна със старите си очи и каза:
- О, преподобни, и ти ли се наричаш търсещ, ти, който си стигнал старост и носиш одеждите на монасите на Гаутама?
- Стар съм наистина - каза Говинда, - но никога не съм преставал да търся. И никога не ще престана, изглежда, такава е съдбата ми. И ти, май, отдавна търсиш. Ще ми кажеш ли нещо, почитаеми?
Сидхарта отвърна:
- Какво бих могъл да ти кажа, преподобни? Може би това, че прекалено упорито търсиш? Че от много търсене не успяваш да намериш търсеното?
- Как така? - смая се Говинда.
- Когато някой търси - каза Сидхарта, - често се случва очите му да виждат само онова, което търсят, така той не може да намери нищо и не може да приеме нищо в себе си, защото винаги мисли за търсеното, защото има някаква цел и е обсебен от целта. Да търсиш, значи да имаш цел. Но да намериш - означава да си свободен, открит към всичко, да нямаш цел. Ти, преподобни, може би наистина само търсиш, защото докато следваш целта си, не виждаш много неща, които са пред очите ти.
- Все още не те разбирам напълно - каза Говинда, - какво точно искаш да кажеш? Сидхарта рече:
- Някога, о, преподобни, преди много години ти бе дошъл тук, при тази река, намери на брега й един заспал човек и седна до него, за да бдиш над съня му. Но ти, Говинда, не успя да познаеш спящия.
Учуден и като че омагьосан, монахът се вгледа в очите на лодкаря,
- Ти да не си Сидхарта? - попита с нерешителен глас, - И сега нямаше да те позная. Поздрав на теб от сърце и душа, Сидхарта, много се радвам, че те виждам отново. Много си се променил, приятелю. Сега, значи, си лодкар?
Сидхарта се засмя приветливо.
- Да, лодкар съм! Има хора, Говинда, които трябва да се променят, да носят всякакви дрехи, и аз съм един от тези хора, скъпи. Добре си дошъл, Говинда, пренощувай в колибата ми.
- Говинда пренощува в колибата на одъра, на който някога бе спал Васудева. Той зададе много въпроси на приятеля си от детинство, много неща от своя живот трябваше да му разкаже Сидхарта.
На сутринта, когато настъпи време Говинда отново да поеме на път, той не без колебание каза; - Преди да продължа пътя си, Сидхарта, позволи ми да ти задам още един въпрос. Имаш ли някакво учение? Имаш ли вяра и знание, които да следваш, да ти помагат да живееш правилно?
Сидхарта каза:
- Ти знаеш, скъпи, че още като младеж, когато живеехме при саманите в гората, приемах с недоверие всякакви учения и учители и им обърнах гръб. Но се промених. И оттогава имах не малко учители. Една красива блудница дълго време бе моя учителка, един богат търговец и неколцина играчи на зарове ми бяха учители. Веднъж и един странстваш ученик на Буда бе мой учител; той бдеше над мен, когато бях заспал в гората. И от него се учих, и нему съм благодарен, много благодарен. Но най-много научих от тази река и от предшественика си, лодкаря Васудева. Той беше съвсем обикновен човек; Васудева не беше мислител, но знаеше най-необходимото така добре, както и Гаутама; той беше съвършен, беше светец. Говинда каза:
- Сидхарта, струва ми се, че все още обичаш да се шегуваш. Вярвам ти и зная, че не си последвал никой учител. Но не откри ли, ако не цяло учение, поне някакви мисли, някакво знание, които да са част от теб и според тях да подредиш живота си? Ако ми кажеш нещо за тях, истински ще зарадваш сърцето ми.
Сидхарта каза:
- Винаги съм имал такива мисли и прозрения. Понякога за ден или за час чувствах знанието в себе си така, както се чувства биенето на сърцето. Това бяха най-различни мисли, но ми е трудно да ги изрека. О, мой Говинда: ето една от мислите, които открих: мъдростта е несподелима. Мъдростта, която мъдрецът се опитва да сподели, звучи винаги като лудост.
- Шегуваш ли се? - попита Говинда.
- Не се шегувам. Казвам каквото съм открил. Знанието може да бъде споделяно, но не и мъдростта. Човек може да я открие, да живее с нея, да се ръководи от нея, могат да се извършат чудеса с нея, но тя не може да се изкаже я да се предаде другиму. В това се съмнявах още като юноша и това ме накара да избягам от учителите. Стигнах и до една друга идея, Говинда, която ти пак може би ще приемеш за шега или за лудост, но която при все това е най-добрата ми мисъл. А тя е, че обратното на всяка истина също е толкова вярно, колкото самата истина. Ще го поясня. Истината може да бъде облечена в думи и чрез тях да бъде споделена с някого, но само когато е едностранна. Всичко, което може да бъде обхванато с мисли и изречено с думи, е едностранно, половинчато, недовършено, непълно. Когато възвишеният Гаутама говореше за света, той трябваше да го разделя на самсара и нирвана, на привидност и истина, на страдание и спасение. Другояче не може. Не съществува друг път за онзи, който иска да поучава. Светът, онова, което е около нас и вътре в нас, никога не е нещо едностранно. Никога един човек или едно нещо не са изцяло самсара или изцяло нирвана, никога човек не е изцяло светец или изцяло грешник. Така само ни се струва, защото сме подхвърлени на измамата, че времето е нещо, което съществува. Времето не съществува, о, Говинда, в това се убедих много пъти. И щом като времето не съществува, тогава и онова, което разделя света и вечността, страданието и блаженството, доброто и злото също е привидност.
- Как така? - попита Говинда със страх в гласа.
- Чуй ме, скъпи, чуй ме добре. Грешникът - какъвто съм аз или тя - си остава грешник, но някога той отново ще стане Брахман, ще постигне нирвана, ще бъде Буда - но това „някога" е привидност, то е само притча! Грешникът не отива към превръщането си в Буда, той не търпи развитие, макар че нашата мисъл не може другояче да си представи тези неща. Не, в грешника, още сега, днес, съществува будният Буда, бъдещето му вече е тук, и в него, и в себе си, във всеки ти трябва да почиташ бъдния, възможния, скрития Буда. Светът, приятелю Говинда, не е несъвършен и не върви съвсем бавно по пътя към съвършенството: не, той е съвършен във всеки миг. всеки миг носи в себе си своето спасение, във всяко невръстно дете вече е стаен старецът, във всяко кърмаче - смъртта, а във всички смъртни - вечният живот. Нито един човек не може да разбере до къде е стигнал другият в пътя си: в разбойника и в играча на зарове се намира Буда, в брамина - разбойникът. Отдаден на съзерцание, човек може да преодолее времето, да види едновременно целия минал, настоящ и бъден живот, и тогава всичко е добро, всичко е съвършено, всичко е Брахман. Ето защо всичко, което съществува, за мен е добро; виждам смъртта като живот, грехът като святост, благоразумието като лудост, всичко трябва да остане каквото е; всичко се нуждае единствено от моето съчувствие, от моята добронамереност, от любещото ми съпричастие. Така за мен всичко е добро, мога да се възползвам от всичко, без да си вредя. Изпитах с тялото и душата си, че грехът ми е бил нужен, нужно ми бе сладострастието, стремежът към богатства, суетата, позорното разочарование, за да се науча да се съпротивлявам, за да мога да обичам света, за да престана да го сравнявам с измисления от мен свят, с измисления от мен образ на съвършенството, а да го оставя такъв, какъвто е, да го обичам и да изпитвам радост, че му принадлежа. Това, о, Говинда са част от нещата, които ми дойдоха наум.
Сидхарта се приведе, взе от земята един камък и го положи в дланта си.
- Това тук е камък - игриво каза той, - който след много време може би ще се превърне в пръст, от пръстта може би ще се роди растение, животно или пък човек. По-рано щях да кажа: Този камък не е нищо друго освен камък, той не струва нищо, а принадлежи на света на Майя; но тъй като в кръговрата на превъплъщенията би могъл да стане човек и дух, затова и на него отдавам значение.Така може би щях да мисля по-рано. Днес обаче мисля по друг начин: този камък е камък, но той е и животно, и бог, и Буда, аз почитам и обичам не защото някой ден може да се превърне в това или онова, а защото той отдавна и винаги е бил всичко - и тъкмо затова, че е камък, че сега и днес ми изглежда камък, тъкмо затова го обичам и съзирам ценност и смисъл във всяка от жилките и грапавините му, в жълтия цвят и в сивия, в твърдостта, в звука, който издава, когато го почукна, в това дали неговата повърхност е влажна или суха. Има камъни, които приличат на масло или сапун, други са като листа, трети като пясък, и всеки е с нещо по-различен, всеки шепти молитвената дума Ом по свой начин, всеки е Брахман, но също толкова и в същото време той е камък, грапав или гладък, тъкмо това ми харесва и ми се струва достойно за преклонение. Но нека не ти говоря повече за това. Думите не са добри за тайния смисъл, всяко нещо се променя, щом го изречеш, става малко по-различно, малко изопачено, малко смешно - да, това е много хубаво и много ми харесва, напълно съм съгласен, че това, което за един е съкровище и мъдрост, за друг често пъти е лудост.
Говинда слушаше мълчешком.
- Защо ми каза това за камъка? - попита след известно време той.
- Направих го неволно. Или може би исках да кажа, че обичам камъка, реката и всички неща, които виждаме и от които можем да се учим. Аз мога, Говинда, да обичам камъка, дървото, или парче кора. Това са предмети, и предметите могат да се обичат. Думите обаче не мога да обичам. Затова ученията не значат нищо за мен, те нямат твърдост, нямат мекота, нямат цвят, нямат ръбове, нямат мирис, нямат вкус, нямат нищо - те са само думи. Може би тъкмо това ти пречи да намериш покой - многото думи. Защото и спасение, и добродетел, и самсара, и нирвана са единствено думи, Говинда. Не съществува предмет, който да е нирвана, съществува само думата нирвана.
Говинда каза:
- Нирвана не е само дума, приятелю, а е и мисъл. Сидхарта продължи:
- Може да е мисъл. Трябва да ти призная, скъпи, че не правя голяма разлика между думите и мислите. Честно казано, мислите нямат за мен голямо значение. Предметите имат по-голяма стойност. Тук например, на тази лодка стоеше един човек, моят предшественик и учител, един светец, който в продължение на много години е вярвал само в реката и в нищо друго. Той бе забелязал, че реката му говори, учеше се от нея, тя го възпитаваше и обучаваше, реката му изглеждаше бог, в продължение на много години той не разбра, че всяко подухване на вятъра, всеки облак, всяка птичка, всяка буболечка е също така божествена, знае също толкова и може да обучава не по-зле от почитаната от него река. Но когато този светец тръгна към горите, той знаеше всичко, знаеше повече от мен и теб, без учители, без книги, само защото бе вярвал в реката. Говинда каза:
- Но дали това, което наричаш предмети, е нещо истинско, нещо веществено? Не са ли те само някаква заблуда, само образ или привидност? Твоят камък, твоето дърво, твоята река - съществуват ли те в действителност?
- И това - отвърна Сидхарта - не ме тревожи много. Нека да бъдат или да не бъдат привидност, и аз тогава трябва да съм привидност, и като такъв - те също са като мен. Тъкмо затова са ми така скъпи и ги чувствам достойни за почитта ми: те са подобни на мен и затова мога да ги обичам. А ето и една мисъл, която ще те разсмее: струва ми се, о, Говинда, че най-важна от всичко е любовта. Да разбереш света, да го обясниш, да го презираш е занимание за велики мъдреци. Аз искам само да обичам този свят. не да го презирам, да не мразя него и себе си, да съзерцавам и него, и себе си, и всички творения с любов, с възторг и благовение.
- Разбирам - каза Говинда. - Но тъкмо това Възвишения нарече измама. Той повелява доброжелателност, милост, състрадание, търпение, но не и любов; той ни забрани да привързваме сърцето си към всичко земно.
- Зная - каза Сидхарта, и усмивката му заблестя като злато. - Зная, Говинда. Ето че се озовахме всред дебрите на мненията, всред спора за думи. И не мога да отрека, че думите ми за любовта са в противоречие, в привидно противоречие с думите на Гаутама. Тъкмо затова имам толкова малко вяра в думите, защото зная, че това противоречие е измама. Зная,че съм съгласен с Гаутама. Как да допуснем, че той не е познавал любовта? Той, който прозря цялата тленност и нищета на хората, въпреки това толкова много ги обичаше, че през целия си, изпълнен с мъки живот, не престана да им помага и да ги учи. И у него, у великия учител предпочитам нещата пред думите, делата и животът му са по-важни от проповедите му, жестът на ръката му е по-ценен от мненията му. Виждам неговото величие не в проповедите и мислите му, а в делата, в живота му.
Двамата старци за дълго се умълчаха.
След това Говинда, като се поклони, за да си вземе сбогом, каза:
- Благодаря ти, Сндхарта, че ми откри нещо от твоите мисли. Много от тях са странни и не всички успях да разбера веднага, но като и да е - благодаря ти и ти желая спокойни дни.
Ала в себе си той мислеше: „Този Сидхарта е чудноват човек, странни мисли изрича, чудато звучи учението му. Другояче звучи чистото учение на Възвишения, по-ясно, по-чисто, по-разбираемо, нищо странно, нищо чудато или смешно няма в него. Много по-различни от неговите мисли ми изглеждат ръцете и нозете на Сидхарта, неговите очи, неговото тяло, неговото дишане, неговата усмивка, неговият поздрав, неговата походка. Откакто нашият възвишен Гаутама се пресели в нирвана, не съм срещнал човек , за когото бих могъл да кажа: ето един светец. Единствено за Сидхарта си помислих така. Макар учението му да е странно, макар думите му да звучат чудато, погледът и ръцете му, кожата и косите му, всичко да излъчва такава чистота, такова спокойствие, такава ведрина, благост и святост, каквито от смъртта на нашия възвишен учител не съм срещал у друг човек.
Такива мисли бяха обзели Говинда; а в сърцето му бушуваха противоречия. Привлечен от обич, той още веднъж се поклони дълбоко пред Сидхарта, който седеше неподвижен.
- Сидхарта - каза той, - ние вече сме стари. Едва ли повече ще се видим в тези си образи. Разбирам, скъпи, че си намерил покой, признавам, че аз още не съм го намерил. Кажи ми, почтени, още една дума, дай ми нещо, което да отнеса в себе си, което да проумея. Дай ми нещо, което да ме подкрепя по пътя. Моят път често е труден и мрачен, Сидхарта.
Сидхарта мълчеше и го гледаше със своята непроменена, винаги кротка усмивка. Говинда се взираше в него вцепенен, със страх и копнеж, а в очите му се четеше страдание, вечно и напразно търсене.
Сидхарта забеляза това и се усмихна.
- Наведи се към мен! - тихо прошепна той в ухото на Говинда. - Наведи се към мен! Така, още по-близо! Съвсем близо! Целуни ме по челото, Говинда!
Ала докато Говинда, учуден и все пак привлечен от голямата обич и предчувствие, се подчини на думите му, наведе се близо над него и допря устните си до челото му, с него се случи нещо странно. Докато мислите му се намираха все още при чудатите думи на Сидхарта, докато се опитваше напразно и против волята си да отхвърли в съзнанието си времето; да си представи нирвана и самсара като едно цяло, докато известно пренебрежение към думите на приятеля му се бореше с неимоверно голямата обич и благовение, се случи следното:
Той престана да вижда лицето на приятеля си Сидхарта; вместо него видя други лица, много лица, дълга редица, поток от лица, от стотици, хиляди лица, и все пак изглеждаше като че всички едновременно съществуват на едно място; всички се променяха и подновяваха непрестанно, и все пак всички тези лица бяха Сидхарта. Видя главата на една риба, на един шаран; устата му изразяваше безкрайната мъка на умиращата риба, чиито очи гаснеха. Видя лицето на новородено дете, червеното и наб­ръчкано лице, готово да заплаче, видя лицето на убиец, който забива нож в тялото на някакъв човек. Видя в същия миг как този престъпник коленичи, осъден, и как палачът с един замах му отсича главата... Видя голите тела на мъже и жени, преплетени в схватки на бясна любов... Видя проснати трупове, изстинали, празни... Видя глави на животни, на глигани, на крокодили, на слонове, на бикове, на птици... Видя боговете Кришна и Агни... Видя всички тези лица и тела, свързани с хиляди от­ношения помежду им, видя ги да си помагат, да се обичат, да се мразят, да се унищожават, да се възраждат отново, и всяко бе обладано от копнежа за смърт, от страстното и болезнено откровение на тленността. И въпреки това никое от тях не умираше, само се променяше, възраждаше се постоянно, получаваше нов образ, без обаче между едното и другото лице да бе имало някакъв промеждутък от време... И всички тези фигури и лица оставаха в покой, течаха, създаваха се, отплуваха, сливаха се едно с друго, а над тях неизменно се намираше нещо прозрачно, нещо безплътно, и въпреки това съществуващо, подобно на тънко стъкло или лед, на прозирна кожа, на нещо като черупка, форма или водна маска, и тази маска бе усмихнатото лице на Сидхарта, което той, Говинда, в същия миг докосваше с устните си. Така Говинда видя тази усмивка на маската, тази усмивка на единството над потока от образи, тази усмивка на едновременността над хиляди раждания и кончини. Тази усмивка на Сидхарта бе същата смирена, тънка, непроницаема, може би милостива, може би подигравателна, мъдра, хилядократна усмивка на Гаутама, на Буда, която сам благовейно бе съзерцавал стотици пъти. Говинда знаеше, че така се усмихват съвършените.
Изгубил всякаква представа за време, без да разбере дали това видение бе траело секунда или век, без да знае вече дали съществуват Аз и Ти, пронизан в сърцето като че с божествена стрела, чиято рана е целебна, Говинда стоя още малко надвесен над смиреното лице на Сидхарта, което току-що бе целунал, което току-що бе зрелище на всички образи, на всичко случило се, на всичко, което съществува. Лицето му с нищо не се бе променило, след като хилядите дребни бразди от бръчките се бяха скрили. Той се усмихваше смирено, усмихваше се тихо и приветливо, може би много милостиво, може би много подигравателно, точно както се бе усмихвал той, Възвишения.
Говинда се поклони дълбоко, сълзи, каквито не познаваше, потекоха по старческото му лице. чувството на най-съкровена обич, на най-смирено благовение, като огън искреше в сърцето му. Той се поклони доземи пред неподвижно седналия човек, чиято усмивка му припомняше всичко, което бе обичал в живота си и всичко, което му бе скъпо и свято, усмивката на Буда.

Колкото повече, толкова повече..... мъдрости и цитати от Мечо Пух


Пух? - каза Прасчо.
- Да! - отговори Пух.
- Нищо... - каза Прасчо, хващайки го за лапичката. - Просто исках да съм сигурен, че те има, Пух...

***

Ако някога дойде ден, в който не сме заедно, трябва да знаеш някои неща... Ти си по-смел, отколкото вярваш, по-силен, отколкото изглеждаш и по-умен, отколкото си мислиш. Но най-важното нещо е, че независимо дали сме разделени, аз винаги ще бъда там за теб и винаги ще те обичам!

***

Обещай ми, че никога няма да ме забравиш, защото ако си помисля, че ще го направиш, никога няма да мога да си тръгна!

***

Ако ти живееш сто години, аз искам да живея сто години без един ден, така че никога да не живея без теб.

***

Не можеш да седиш в твоя ъгъл на гората, чакайки другите да дойдат при теб. Понякога трябва ти да ходиш при тях.

***

Понякога поставяш стени около себе си, не за да отблъснеш хората, а за да видиш на кого му пука достатъчно, за да ги разбие!

***

При все, че да ядеш мед това е много хубаво нещо, има един миг, точно преди да започнеш да ядеш, който е по- хубав.

***

Има само едно нещо, което е по-хубаво от гърненце с мед ..... това са две гърненца с мед.

***

Колкото повече, толкова повече!

***

С каквито се събереш - с такива се събираш.

***

Понякога седя и си мисля..., а понякога просто си седя.

***

Името ми да не е Пух, ако не съм прав. А то е, значи съм прав.

***

Може да ме забележат, а може и да не ме забележат - с пчелите никога не се знае.

***

Прасчо:
- Знаеш ли, Пух. Мислех си…
- Това е добър навик, Прасчо! - прекъсва го Мечо Пух.

***

Нямам грижа вей ли или сняг вали, щом тумбакът ми е пълен с мед! Нямам грижа дали мръзне или се топи, щом муцуната ми е потънала в мед!

***

Пух взе да се чувства по-добре, защото, когато си Мече с Много Малко Ум и Мислиш за Неща, ти откриваш понякога, че Нещо, което изглежда съвсем като Нещо вътре в теб, изглежда иначе навън, когато го гледат другите.

***

Една есенна утрин, когато вятърът беше отвял през нощта всичките листа от дърветата и сега се опитваше да отвее и клоните им, Пух и Прасчо седяха на Местенцето за Мислене и се чудеха какво да правят.
- Това, което мисля - каза Пух, - е: мисля да отидем в Къта на Пух да видим Йори, защото може би вятърът е отвял къщата му и може би той ще пожелае да му я построим отново.
- Аз пък мисля - каза Прасчо, - мисля да отидем да видим Кристофър Робин, само че той сега няма да е у дома си. Значи не можем да го видим.
- Хайде да отидем да видим всички - каза Пух. - Защото, когато си ходил няколко мили по вятъра и влезеш неочаквано в някой дом и ти кажат: “Здрасти, Пух, тъкмо навреме си дошъл за малка кльопачка”, и ти си дошъл - това аз наричам Приятелски Ден.
Прасчо мислеше, че трябва да имат Причина, за да обходят всички, например Търсене на Малчо или Организиране на Експедиция. Ако Пух може да измисли нещо...
Пух можа:
- Ще отидем, защото е Четвъртък - каза той, - и ще пожелаем на всеки Много Щастлив Четвъртък. Хайде, Прасчо!

***

Когато рекичката стигнеше до края на Гората - вече пораснала, - тя ставаше почти река. И понеже беше вече голяма, тя не тичаше, не скачаше, не шумолеше наоколо, както когато беше още малка, а се движеше по-бавно, с достойнство. Защото сега тя знаеше къде отива и си казваше. "Няма защо да се бърза. Все ще стигна някой ден!"
Но малките рекички навътре из Гората се стрелкаха насам и нататък, жадни да открият толкова много неща, преди да стане късно!

***

Не може да не уважаваш някой, който може да напише Вторник, дори и да е с правописни грешки. Но правописът не е всичко. Има дни, когато да напишеш Вторник — просто не е нужно.

***

- Преди всичко - каза си то - това бръмчене значи нещо. Не може да има бръмчене само току-тъй - бръм... бръм... - без да значи нещо. Щом има бръмчене - значи някой бръмчи. А единствената причина да издаваш такъв звук, доколкото знам, е защото си пчела.
После мисли още дълго и си каза:
- А единствената причина да си пчела - доколкото знам - е да правиш мед!

***

- Ще бъдем ли приятели завинаги? - попита Прасчо.
- Дори и за по-дълго! - отговори Мечо Пух.

Хм, не знаех, че в тази книжка имало такива интересни мъдрости .
Благодаря ти !